Дали се сещаш
как ни е било преди
след всичко какво сега остана
мой Белграде
Спомням си отдавна
още в Златния бокал
за пръв път видях микрофон
стоеше на масата
В хладината на стария кестен
където моята драга изчезна
аз съм изрязал името
нахвърлих първите рими
Аз съм израснал с песните
на градските бохеми
и историите на рибарите
които днес вече ги няма
Калих се с най-добрите
по задимените кръчми
ухажвах дамите
рискувах с лихварите
Понякога вкъщи щастлив
Понякога всичко изгубил
Понякога жена прегърнал
Понякога калдъръма съм целувал
И не съм съдил себе си
където и да съм се събудил
болката е била същата
с нея се сдружих
Затова спомени съм събирал
като белези да подсещат
че не винаги е било само
хладно и сиво
Че кръв червена като вино
оцветявала е нощите
през отраженията в чашите
това са били твоите очи
А аз трябваше да си тръгна
треньорът ме е чакал
Белграде, сбогом
много неща не съм ти казал
Припев 2х
Забрави ме драга
забрави, че те обичам
продължи да живееш
може вече да не съществувам
Прегръщам спомени в мрака
докато пламъка на свещта ги оцветява
да не мисля за виковете
които се чуват от коридора
Докато боря се с раните
сънувам, че се напивам
с вино, ракия и тамбури
стара цигулка
И скъсани гласове
тъжните песни на циганите
дим
и счупени чаши
С бохемите мои
се надвиквам на масата
поръчвам песни, рецитирам
състезавам се с буквите
Заради само един стих
моят живот сега е свършен
пустиня в сърцето
докато през прозореца гледам острова
Сънувам, че мириша твоя парфюм
докато се гушиш в мен
сълзи ми потичат
като дъжд през есента
Ей, не съмвай пуста зоро
остави ме да чезна
никога не съмвай
докато в мен има песни
А аз трябваше да си отида
защото на някого съм пречил
Белграде, сбогом
това не съм ти казал
Припев 2х
Днес раните повече болят
от грижите в училище
от звуците на онези строфи
като трябваше да си отида
А сега отново съм тук
но всичко ни се е изгубило
отрязали са кестена
където някога тебе целувах
Не миришат липите
няма стари цигулки
няма го циганина посивял
за моята тъга да се грижи
Мой Белграде
изгубих корените
напразно нося ордените
като никой не ме познава
Звездата Черни Джорджа
дадох сега за бокал грозде
за какво ми е тя
като нямам никого
Само смут и болка
моите най-добри приятели
в кръчмата чупя чаши
докато душата ми не изкърви
Балада на дисидента
една тъжна сръбска песен
на някои бъдещи кръчми
за по-добри времена
Нека застане в гърлото
като някой друг я пее
всичко е същото в моя край
само мене вече ме няма
Защото, аз трябваше да тръгна
такъв на никой не съм трябвал
Белграде, сбогом
помни добре какво съм казал
Припев 2х
И каза Даката - ДА БЪДЕ!
